Тази книга е моята лична история – история, започнала много преди да осъзная, че някога ще я споделя. Когато бях на 13 години, пишех стихотворения просто защото сърцето ми имаше нужда да говори. Не съм мислила за книга, за читатели или за бъдеще. Пишех за надеждата, за болката, за въпросите, които тогава не можех да формулирам ясно, но усещах дълбоко в себе си. Години наред тези стихове останаха затворени – като малък спомен от едно чувствително, търсещо момиче. Докато един ден, вече на 30, не ги открих отново. И когато ги прочетох, разбрах, че това не са просто детски думи, а гласът на едно сърце, което е търсило светлина. Тогава реших да напиша отговор на всяко едно от онези стихотворения – отговор на надеждата, отговор на неразбирането, отговор на страховете и на всичко, което тогава не съм виждала ясно. Осъзнах колко много помощ съм получавала по пътя си, колко много съм била водена и пазена, дори когато съм мислела, че съм сама. Бог винаги е бил с мен – дори в моментите, в които не съм Го усещала.

Тази книга започва с писмо, което напомня, че всеки един от нас е обичан и че самотата често е усещане, но не и истина. Животът може да изглежда труден, объркан и понякога непоносим, но никога не вървим сами. В края на книгата има още едно писмо – от мен към мен, от Йоана на 30 към Йоана на 13, и към всеки, който днес е в своята 13-та или 14-та година, или просто преминава през период, в който всичко изглежда прекалено много. Това писмо е напомняне, че дори когато ти се струва, че светът се срива, времето минава, раните заздравяват и нещата стават по-добри. Че можеш повече, отколкото си мислиш. Че трябва да искаш повече. Че визията ти за живота е по-малка от това, което Бог е приготвил за теб. Ти си чудно и прекрасно създаден и в теб има повече сила, повече светлина и повече бъдеще, отколкото можеш да видиш днес. Тази книга е моят мост между тогава и сега – между едно момиче, което търси, и една жена, която вече знае, че през целия път е била носена от любов.